О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1046

Гр.С., 13.10.2014г.

Върховният касационен съд на Р.Б, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври през двехиляди и четиринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ

:

Ц.Г

ЧЛЕНОВЕ: И.П

М.Р

при участието на секретаря ........, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3723 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д.Х.Д. срещу решение №.1258/25.02.2014г. по г.д.№.14511/2013г. на Софийски градски съд, ІVГс., ГО.

Ответната страна [фирма] оспорва жалбата; претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.61 ал.2 вр. с чл.60 ал.1 ЗЗД за частично основателен, и, като е отменил първоинстанционното решение, е пресъдил на ищеца 8250лв. - част от направени разходи за управление и поддръжка на общи части в[жк]за периода 12.10.09г.-31.12.11г., ведно със законната лихва считано от 21.01.2012г. до окончателното изплащане и съответни разноски. За да достигне до този извод е приел, че по силата на договор за покупко-продажба ищцата е купила от ответника недвижим имот в жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на пар.1 т.3 ДР З. - двуетажна редова къща, заедно с ид.ч. от УПИ, в който е построена, и от пречиствателна станция за отпадъчни води в имота, обслужваща комплекса; че предвид липсата на подписан с нея договор за управлението на общите части по чл.2 З., приложим за уреждане на отношенията е З.; че при това положение ответницата дължи както заплащане на разноски за управление, така и разходи за поддържане на общите части по чл.6 З. – а съгласно чл.48 З. за поддържане на общите части се дължи ежемесечна вноска в рамер, определен от Правилника за вътрешния ред или с решение на ОС; че доколкото ищецът като инвеститор е платил на дружеството, с което е бил сключен договора за поддръжка и управление на жилищния комплекс, и припадащите се за ответницата като собственик на имот в комплекса суми, тя отговаря за направените от него разноски до размера на обогатяването – тъй като са налице предпоставките за възникване на правоотношения между страните по водене на чужда работа без пълномощие, която работа е била управлявана от ищеца и в свой интерес – чл.61 ал.2 ЗЗД; че общата дължима за това сума, вкл. определена за част от периода при условията на чл.162 ГПК поради липса на решение на ОС, възлиза на 8250лв. – за която искът е основателен.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, като е обусловил правните му изводи по предмета на спора /ТР №.1/2009г. ОСГТК на ВКС/.

К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.

В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1.” Възниква ли жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на пар.1 т.3 З. в случаите, когато липсва сключен договор по чл.2 ал.1 З.?”; 2. „Какъв режим на управление на отделните сгради в един комплекс се прилага в случаите, когато не бъде подписан договор по чл.2 З., макар и да са налице предпоставките за възникване на жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на пар.1 т.3 от ДР на З.?”.

Сочи се и, че е налице произнасяне в противоречие със задължителна съдебна практика /посочена по-долу/ по материалноправните въпроси: „Кои са предпоставките за уважаване на иска на гестора по чл.61 ал.2 ЗЗД?”; „Какво е основанието за търсене на разходи, които един от съсобствениците твърди, че е извършил във връзка с общия поземлен имот?” /реш. №.341/27.07.2010г. по г.д. №.1218/09г на ВКС, ГК, ІV отв., реш. №.78/12.02.09г. на ВКС по г.д.№.5660/07г., ІV ГО, ГК и реш.№.685/25.10.10г. на ВКС по г.д.№.1940/09г., ІV ГО, ГК/ и по процесуалноправните въпроси: „При какви условия се осъществява възможността, предоставена на съда от разпоредбата на чл.162 ГПК?”, „Допустимо ли е извършване на преценка за размера на иска по реда на чл.162 ГПК, когато, въпреки съществуващите възможности за ищеца и за съда, не е назначена съдебна експертиза, която е щяла да установи този размер?” /реш. №.175/6.06.2011г. по г.д.№.1242/10г. на ВКС, ІІІГО, реш. №.315/20.12.2013г. на ВКС по г.д.№.1460/12г., ІІ ГО/.

Настоящият състав намира, че основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация не е налице. Съгласно

т

.4

на

ТР

№.

1/19.02.2010

по

тълк

.

д

.

№.

1/2009

на

ОСГТК

на

ВКС

правният

въпрос

от

значение

за

изхода

по

конкретно

дело

,

разрешен

в

обжалваното

въззивно

решение

,

е

от

значение

за

точното

прилагане

на

закона

,

когато

разглеждането

му

допринася

за

промяна

на

създадената

поради

неточно

тълкуване

съдебна

практика

,

или

за

осъвременяване

на

тълкуването

й

с

оглед

изменения

в

законодателството

и

обществените

условия

,

а

за

развитие

на

правото

,

когато

законите

са

непълни

,

неясни

или

противоречиви

,

за

да

се

създаде

съдебна

практика

по

прилагането

им

или

за

да

бъде

тя

осъвременена

предвид

настъпили

в

законодателството

и

обществените

условия

промени

.

Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, по

отношение на изведените

от

касатора

въпроси

по

приложението

на

пар.1 т.3 З. и чл.2 З. не

е

налице

хипотезата

на

чл

.280

ал

.1

т

.3

ГПК. Посочените

разпоредби

са ясни

и

непротиворечиви, а във връзка с тях е налице и задължителна практика на ВКС – напр. определение №.165/5.03.14г. на ВКС по г.д.№.47/14, ІV ГО, по реда на чл.274 ал.3 ГПК и решение №.87/9.03.12г. по г.д.№.1115/11г., ІІ ГО, ГК, по чл.290 ГПК. В същите са пояснени нормите на чл.2 и пар.1 т.3 З., които касаторът иска да бъдат тълкувани отново и по настоящото дело. В цитираните актове е посочено изрично, че предвид пар.1 т.3 З. т.нар „жилищен комплекс от затворен тип” изисква наличие на поне 4 самостоятелни обекта в режим на етажна собственост и други обекти, обслужващи собствениците и обитателите, всички изградени върху комплекс, обособен в урегулиран поземлен имот, при спазване на изискванията за контролиран достъп за външни лица, че само при наличието на тези условията изборът на собствениците да управляват общите части чрез Общо събрание на етажните собственици по правилата на З. е

от значение за режима на управлението

и то, ако този избор е обективиран в договор, сключен с инвеститора, при спазване на формата за действителност – писмена с нотариална заверка на подписите, че разпоредбата на чл.2 З. предвижда особена форма

на управление

на общите части на т.нар комплекси от затворен тип, че тя е

специална

по отношение на останалите норми в закона, касаещи управлението на етажната собственост, като се отнася единствено до комплекси от затворен тип и до самото управление на общите им части /т.е. при липса на договор са приложими общите разпоредби на закона/, че договорните права и задължения, възникнали въз основа на договора по чл.2 З., не могат да доведат до възникване на друг, непосочен в закона орган на етажната собственост, че с договора по чл.2 не може да се приеме, че се създават права за трети лица, извън посочените в чл.12 ал.1 З., притежаващи по закон инициативата за свикване на ОС. От постановяването на горните актове не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, поради което и не се налага ново тълкуване на горепосочените правни норми, различно от съдържащото се във вече наличната задължителна практика. Отделно от това между страните никога не е било спорно, че процесният жилищен комплекс е такъв от затворен тип – това се твърди от ищеца в исковата молба и се признава изрично от ответника още в отговора му /л.118/. Поради това и този въпрос не е бил предмет на специално изследване и въззивният съд не е формирал правни изводи в тази насока, респективно не е излагал изрични мотиви в тази връзка. Предвид всичко изложе по-горе не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК

Не е на лице и основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. От една страна липсва противоречие между цитираната от касатора практика в частта й, в която представлява задължителна такава /реш. №.78/12.02.2009г. по г.д.№.5660/07г. на ВКС, ІV ГО, е постановено по реда на ГПК отм. и е ирелевантно – т.2 ТР №.1/2009 от 19.02.10г./. Първото цитирано решение №.341/27.07.10г. по г.д.№.1218/09г. на ВКС, ГК, ІV ГО, е постановено във връзка с обжалвано въззивно решение, с което е уважен иск по чл.30 ал.3 ЗС и в случая е неотносимо. В същото е посочено, че конкретният спор за разноски на покрив на притежавана в съсобственост сграда би могъл да се реши или на основание водене на чужда работа без пълномощие /чл.61 ал.2 ЗЗД/, или по чл.59 ЗЗД, съгласно чл.61 ал.3 ЗЗД – неоснователно обогатяване, като предвид допуснати процесуални нарушения, вкл. неизяснени фактически твърдения, решението е отменено и делото е върнато за ново гледане с указания да се реши спора съобразно изложените фактически твърдения, като се изясни дали да се даде правна квалификация по чл.30 ал.3 ЗС, чл.61 ал.2 ЗЗД или чл.61 ал.3 ЗЗД. В решение №.685/25.10.10г. на ВКС по г.д.№.-1940/09г., ІV ГО, ГК, са изброени предпоставките, за да е налице водене на чужда работа без мандат – да е предприета чужда работа /правни или материални действия в чужд интерес/, да съществува намерение да се управлява чужда работа, и това да е извършено доброволно, а да не е задължение по закон; отразено е и, че заинтересованият е длъжен, ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана, да изпълни задълженията, които управителят е сключил от негово име, да го обезщети за личните задължения, които той е поел, и да му върне всички разноски, които е направил; ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересования, последният отговаря по правилата на неоснователното обогатяване – чл.61 ал.3 ЗЗД. В случая въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с приетото в решението на ВКС. Той е обсъдил защо фактическите твърдения на ищеца сочат на възникване на правоотношение между страните от водене на чужда работа без пълномощие – вкл. позовавайки се и на сочените в решението на ВКС предпоставки за възникването му, приел е, че конкретната хипотеза е такава по чл.61 ал.2 ЗЗД /която не е била предмет на обсъждане в мотивите на решение №.685/10г./, както и че условията за уважаване на претенцията на това основание са налице. Отделен е въпросът дали в случая законът е приложен правилно, респективно дали съдът е преценил правилно доказателствата, приемайки, че претенцията е основателна. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.61 ал.2 ЗЗД. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.

Поставените процесуалноправни въпроси, макар и относими към спора, също не са решени в противоречие с конкретната сочена практика. Решение №.175/6.06.2011г. касае хипотеза, в която въззивният съд, макар да е счел иска за основателен, го е отхвърлил предвид липса на достатъчно данни за неговия размер. При тези обстоятелства ВКС е посочил, че при наличие на доказателства за основателността на иска, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за размера – в този случай, съгласно императивните правила, той трябва сам да го определи, а ако това е невъзможно поради необходимост от специални знания, каквито не притежава - да назначи експертиза. В разглеждания случай въззивният съд е процедирал съобразно цитираната практика – уважил е иска, за който е приел, че е основателен, и за част от периода /предвид липса на решение на ОС/, сам, основавайки се на общоизвестни данни, е определил размера – каквата алтернативна възможност е изрично предвидена и в чл.162 ГПК. Второто решение е неотносимо - касае хипотеза, в която, въззивният съд, приемайки различна правна квалификация, е решил делото без да даде указания на страните за събиране на доказателства за подлежащите на установяване факти - поради което е прието, че е постановил решение само на база събраните от първата инстанция доказателства, които не са били достатъчни, за да обусловят основателността на исковите претенции на новото основание и в приетия от съда размер.

Предвид всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл.78 ал.1 ГПК на [фирма] се дължат направените в касационното производство разноски за адвокатски хонорар в размер на 1920лв.

Мотивиран от горното, съставът на ВКС, Трето отделение на гражданската колегия,

ОПРЕДЕЛИ

:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решение от 27.12.13г. по г.д.№.6942/13г. на Софийски градски съд, ІV Д с.

ОСЪЖДА

Д.Х.Д., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк],[жилищен адрес] със съдебен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] адв. Д. Д., да плати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], р-н В., [улица].2Д, вх.А,

1920лв

./хиляда деветстотин и двадесет лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: